За смъртта не се говори лесно. Но каква логика ни показват числата за нея по съдбовното проектиране на живота във Вселената?
Когато си замине наш близък – баба, дядо, родител, съпруг, дете, с когото имаме силна връзка – кръвна, родова, по съдба, по карма, по свободна воля, тогава самите ние сме подложени на едногодишен период, в който връзката все още тече във времето, макар и да не е в пространството. Без да бъдем религиозни, това е факт. Човек, като му умре близък, една година е добре да се дръпне от активен живот, за да не го удари точно тази продължаваща свързаност със заминалия, което нас живите ни прави свързани със смъртта, не само с живота. Ако човек не разбира тези неща или не ги приема, той се чуди защо е спряло да му върви, защо не може да прави същите ставки, защо лидерството му се изплъзва, защо печалбите намаляват или славата му. Ако той се опитва да възстанови порядъка на живота, който е имал преди смъртта на своя близък, той ще срещне съпротивлението на съдбата. Ще усети, че не му си дава, че няма вътък, настроение, няма смисъл, нещо вече не става бързо при мен, не знам какво ми става. А това, което става е, че поддържайки връзка чрез смъртта с близкия човек, в живота ние не можем да сме толкова успяващи и това дори не е редно. Пред лицето на смъртта, от уважение към любимите хора, е редно да приемем смирението към съдбата, да сменим гледната точка и да изчакаме.
Защо живият не разбира съдбата си в действителността, когато близкият е умрял и е отишъл от другата страна на действителността – на енергийно ниво, в живота между преражданията – ниво истина? Защото човек се плаши от нещо, което е извън времето, извън пространството и извън психиката, свикнала да преживява материалното, социалното, физическото тук и сега.
Как е заложен живота по принцип и къде е мястото на смъртта? Числата ни показват следната зависимост.
Сътворението на света е станало на ниво вечен живот – ниво реалност. Но поради грехопадението, човек е паднал на ниво истина или енергийно безсмъртие. Минали са хиляди година, докато се намери начин, да се създаде физически свят, да бъде направен годен за преживяване на съдбата. Това нумерологизиране на физическия свят на една планета се нарича действителност.
Първоначално, хората са живеели стотици години, животът е бил хубав и човек е бил в пряка връзка с Бог. Това единство на трите свята е означавало, че човек се ражда във физическия свят, буден живее в него, нощем се качва на ниво реалност или истина – на ниво истина се усъвършенства и укрепва здравето си, на ниво реалност или Бог, се поддържа животът му и говори с Бога – черпи от Висшия разум. Първоначално човек е живеел в реалност, истина и действителност. С времето, съзнанието му за висшите светове е заспало, за да може да станат формированията, за които е дошъл във физическия свят. А те са:
- развитие на ума – психически аналог на разума, но различен от него – индивидуален ум за живот в общество и формиране на индивидуално съзнание, което го отразява – социално съзнание;
- развитие на емоциите – психически аналог на духовното енергийно сърцето на базата на трайни чувства; съзнанието, което ги отразява е подсъзнанието – частично спящо, частично будно при всеки човек и всеки ден – в различен процент;
- развитие на волята – формиране на самосъзнанието, което го отразява – без аналог от ниво реалност и ниво истина, но с възможност да бъде формирана само във физическия свят при водещата роля на Аз-а и индивидуалния човек;
- формиране на психика с три страни – ум, сърце и воля – всяка със собствено съзнание, собствен Аз, собствено формиране – индивид, личност, индивидуалност;
- в крайна сметка човек има на несъзнавано ниво още едно съзнание – онова, с което е Сътворен, в което е вечно жива душа, съвършена – това е свръхсъзнанието и то е най-несъзнавано в будно състояние.
Ето как с формирането на психиката и новата страна – волята човек през преражданията си на Земята се оказва пред четворното противоречие в действителността, което идва от:
- реалност, истина, външна и вътрешна действителност;
- подсъзнание, социосъзнание, самосъзнание, свръхсъзнание;
- душа, дух – сърце, ум и воля;
- вечен живот, безсмъртие, живот и смърт.
Какво става, когато човек умре? Датата на раждане с трите му имена губят значение като проектирана съдба по време и място. Датата на смъртта е функция към датата на раждане и ни разкрива много истини за човека – докъде е стигнал, изпълнил ли си е плана на живота, надскочил ли го е, сбъркал ли е много, подобрил ли се е или още е потънал в кармата. Датата на смъртта има пряка връзка с датата на следващото му прераждане, защото законът на числата показва, че ако излезем от една ситуация, можем да се върнем само, ако дойде момента на същата такава по календар. По тази дата се вижда време ли е било да си замине човека, можело ли е да живее още, имало ли е смисъл за него самия, в какво състояние на духа си отива.
Когато умре, психиката се разпада като кофичка за еднократна употреба. Умът се разпада – той е средство за мислене само на ниво физически свят – обективна и субективна действителност. Емоциите също се разпадат – временни, често противоречащи си – ако са формирали трайни чувства, остават в съзнанието подсъзнание, което хроникира миналото и има емоционална природа, но съдържа само позитивни и трайни чувства. Разпада се волята също – човек вече няма възможност за физическо движение, храносмилане, вербална комуникация. Двете индивидуални съзнания, които са били формирани временно да отразяват ума и волята също се разпадат.
Какво остава? – Духът и подсъзнанието за миналото и всичко, което е истина, душата и свръхсъзнанието за бъдещето или вечното настояще реална логика. Човек се съблича от всичко, придобито в действителността по време на живота, връща се към своето духовно Аз и своето Висше аз и от тази гледна точка започва да преценява изминалия живот, уроците, има ли духовни придобивки на ниво безсмъртие в духовния свят и вечен живот в Божествения свят. След като направи достатъчен разбор на това, което бил сам, той си почива, забравя всичко и решава да се подготви за ново прераждане.
В новото прераждане той получава прави да премине от физическа смърт към физически живот. Съгласява се или избира типа съдба, която ще му осигури успешно научаване на нови уроци или извършване на мисия или разплащане на карма – каквото е избрал и той подпомага родителите си да го заченат.
От избора на прераждане до тръгването на път към физическата утроба на майка си, детето има свещеното право – един от прерогативите на свободната воля на душата сам да си избере пола. Никой няма право да му се меси в това – нито човек, нито висшите светове. Изборът на пол означава избор на дуалност – кой полюс ще подкрепя и ще поддържам с прераждането си във физическия свят. Полът има съществено значение, ако ще се срещнем пак в следващо прераждане, защото ни помага да се привлечем отново по същия начин или да надградим отношенията си по друг начин.
С кого се свързваме след смъртта? С предците до девето коляно, всеки от които не е в прераждане, които са ни били осигурили това, на което всеки е бил способен, за да се преродим – я далак, я мерак, я очи, я кожа, я времева линия и тип съдба, мироглед, късмет – кой, в каквото е бил най-съвършен.
С кого се срещаме преди да се преродим? С предците на рода до девето коляно, които ни осигуряват всичко необходимо – всички духовни тела, физическото тяло, психиката, работят за нас, за да се преродим.
Това означава, че човечеството чрез рода и семейството, работи върху действителността и когато човек е в прераждане и когато не е. Ние също подпомагаме свои любими души за преражданията им, поддържайки ги докато сме в състояние на нефизически живот. Всичко се определя от доброволен принцип, отношението на сърце към сърце и от разума.
Колкото живее човек във физическия свят, наполовина му е нужно поне да се подготви за следващо прераждане като време.
Но, животът се дава Свише на ниво вибрация, здравето към този живот се поддържа от ниво енергия – това са два дара, благодарение на които ние можем да се преродим, да умрем и следващият път да се прераждаме все по-добре и успешно. Може да се каже, че животът е свещен дар, независимо дали го живеем временно във физическия свят, продължително в безпределните пространства за възходящо усъвършенстване на духовния свят или вечно на висше ниво. Преродим ли се, ние едновременно живеем и умираме, докато балансът в тялото се наруши без да може да бъде възстановен. Затова човек трябва да се научи да си пести времето и енергията на живота.
Първото условие на живота е здравето. Животът се поддържа със здравето. С други думи, датата на раждане може да ни даде лесна или трудна съдба, но залага изобилие от живот и здраве за 160 години.
Благодарение на противоречието, което е в ума на човека и благодарение на обществото, в което той живее, на което вярва повече, отколкото на себе си и Бог, човек скъсява живота си като губи постепенно здравето си поради следните причини:
- загуба на смисъл да живея тук и сега – прекъсване на връзката с реалността, Бог, загуба на вибрация – не желая да си уча уроците;
- загуба на път в живота, не си харесвам живота, отношенията, загубих здравето си, за да правя неща, заради които не съм бил роден, загубих си времето – не ми е съдържателен живота;
- натрупване на карма – повече от тази, с която съм се родил – нямам сили повече да нося, няма вече на кого от рода да я прехвърля – ще си я занеса в гроба и ще си я плащам в следващите животи.
Това е равносметката, която човек прави преди да се съгласи да си тръгне оттук.
Съдържанието на живота е здравето. Същността на здравето е живота. Жив физически или умрял физически – това са двете състояния в действителността. Но извън нея – човек не е умрял и смърт не съществува.
Няма хора, които да живеят толкова, колкото им е писано – почти всички умират преждевременно, поне на 50% от проектираната съдба. Защо? Живеейки в действителността, човек не е съзнавал истината и реалността колко са важни, нямал е време за тях. Това го води към смъртта по-бързо, отколкото трябва.
Това, което умира у човека е действителното – физическото тяло, временните ум и воля, с временните социосъзнание и самосъзнание, прекъсва се връзката с хората на физическо ниво, но на ниво енергия и вибрация всичко се запазва за вечността.
Както една година след раждането на детето, още не е дошло във физическия свят напълно, така и една година след смъртта човек все още може да бъде усетен от тези, които физически остават по различни начини.
Друга интересна граница е 40 дни. Всички хора, родени 40 дни преди да се родим или след както сме родени, всички умрели 40 дни преди нас или след нас – те не са случайни души, а такива, които имат връзка с нас, помагат ни, дори да не се познаваме, и то не в едно прераждане.
До 40 дни след смъртта се разпадат всички физически проекции на енергийната и вибрационна същност у човека, формирани на базата на физическо тяло, психика, социално и индивидуално съзнание. Ако това не стане, човек може да витае между физическия и нефизически свят, да не знае, че е умрял и да не се преражда – да стои загубен. Това се случва на онези, които не вярват във всичко това и като не вярват, не виждат светлината, която да ги поведе.
Както за физическия живот, така и за духовния след смъртта са нужни връзки. Трябва да си се молил на някой светия, ангел, водач, за да ти помогне след като умреш. Ако не си, е по-неприятно.
Човек винаги е жив. Във физическия живот е най-малко жив. Физическият живот бързо изхабява живота и здравето в тяхната естествена съвършена форма. Социалното и вербалното ни отдалечават от първичната логика на живота и здравето, а отношенията и обичта ни помагат да си търпим грешките и да приемаме последиците от тях.
Когато умре, дори болният е оздравял. Когато умре, всеки открива една по-съвършена форма на живот без край и ограничени възможности, с каквото материалното ни заблуждава.
Тайната на смъртта и тайната на живота са дуална двойка. Съдбата на човека, обаче минава през всичко. Съдбата води душата към разпада на духове, а те през разпада на прераждания с различна психика, през смъртта и отново към живот в материята и извън нея. Докато започнем да контролираме смъртта – да знаем кога да си отидем, да сме поживели добре и достатъчно, доволно. Когато човечеството еволюира на това ниво на съзнание, а то е бъдещето, човек ще се устреми към истинското енергийно безсмъртие и вибрационното ниво, наричано вечен живот със собствени стъпки. Именно начина, по който умираме, съдбата ни оценява стойността на прераждането и годността ни за нещо по-добро следващия път. Последната емоция, стремеж, мисъл, копнеж определят как си живял, как ще се преродиш.
Важен е последния миг – от него зависи повече, отколкото целия прекаран живот. Защото накъдето отиваме, за там трябва да мислим. И каквото и да е било, следва да сме концентрирани в прекрасното – в реалността. Иначе какъв е смисъла, пак да дойдем и пак същата заблуждаваща действителност да се лутаме, забравили цел и смисъл, ценност и истина?!
Смъртта е прекъсване на фазата на живота, на формата на живот, преход в друго съзнание и копнеж по ново битие.